Устински водопад и параклис „Св. Георги“

Събота. 1-ви юни. Приключих работа в 3 и се чудихме дали да посетим някое от събитията в града или да излезем извън града за разходка. И тъй като не сме големи любимци на тълпи от хора, в които да се блъскаш, решихме да се насочим към някой от близките водопади. Бърза справка в интернет и видяхме, че Устински водопад е на 30 минути с колата и още 30-тина минути пеш по екопътеката. Грабнахме фотоапаратите и тръгнахме. Пътя до Устина се оказа хубав, макар и леко черен накрая. Но не заради дупките (ако ме разбирате). До началото на екопътеката се стига с кола, но се минава през някои доста тесни и криви улички. Google Maps, беше учудващо точен за началото на пътеката. Паркирах пред една чешмичка. Там имаше благ човек с кон, който ни упъти и информира, че до водопада има 30-тина минути ходене. Информирането се състоеше в „Ей там напреде, още 30 минути и па го видити“.
Пътеката още в началото беше малко крива и не удобна, но като цяло сме виждали и по-лоши. Мястото е красиво и в началото се отваря гледка към селото.

Продължаваме напред и стигаме до първата беседка за почивка, още в самото начало. Има чешмичка от която може да се запасите с вода, в случай, че сте забравили.

Нататък се продължава през красива пътечка, чиито дървета образуват своеобразно тунелче с клоните си.

След малко катеренe и пъшкане заради тежеста на раниците, се излиза на първата „скална площадка“ от която отново се вижда селото.

По цялата пътека има достатъчно указателни табели и няма как да се сбърка мястото. Сравнително често се забелязват и пейчици за почивка. Стигнахме и до табелката „Водопад“, на която се вижда че остават 20м.

Естествено, зарадвахме се, че остава малко до 15 метровият водопад и забързахме ход. Време е да отворя една скоба. Принципно знаехме, че Устинския водопад е маловоден, но според информацията, която намерихме онлайн водопада е пълноводен през пролетта или след обилни валежи. Предишните два дни беше валяло „мъжката“, затова и бяхме сигурни, че водопада ще е „уау“. И така стигнахме. Ето го и водопада:

Като го видяхме заедно с Айлин – „уау“-нахме. Аз може и да съм адресирал за майката на водопада и лиспата на вода. Не помня точно. Не беше напълно сух. Ако човек примижи малко с очи и прояви малко въображение, може и да види водата. Ама нищо, ние си знаехме, че може и така да стане.

След като си починахме малко, решихме да се качим и до близкия параклис. Така и така бяхме вече там. Преди параклиса има страхотна беседка за почивка и отмора. Аз лично останах доста изкефен като я видях.

От тук нататък стана една идея по-стръмно, но пътека все така не беше трудна. Покрай храстите се чуваха множество жужащи буболечки (беше сякаш летят стотици дронове около мен). Като се обърнеш назад, гледката си заслужаваше.

Гледката отпред беше не по-малко впечатляваща

След като се спирахме за снимки, панорами и селфита, накрая се изкачихме. Всичкото това катерене и мъкнене на 4 кг раница си заслужаваше:

Тук отделихме известно време в катерене по скалите, снимки, селфита и видео. Можете да разгледате видеото и галерията с, това което успяхме да уловим по пътя.

Видео

Галерия